ПРОУЧВАНЕ НА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО И ТРАДИЦИИПО ПРОЕКТ„ПРОУЧВАНЕ НА РИМСКИ ПЪТ“ ЗА МЕСТОПОЛОЖЕНИЕТО, ЕТНОГРАФСКОТО РАЗВИТИЕ И ТРАДИЦИИ НА МЕСТНИ ПРОДУКТИ И ЗАНАЯТИ НА РИМСКИ ПЪТ, МИНАВАЩ ПРЕЗ ТЕРИТОРИЯТА НА ОБЩИНАТА РИМСКИЯТ ПЪТ МИНАВА ПРЕЗ ЗЕМЛИЩАТА НА СЕЛАТА РОГОШ, СКУТАРЕ И МАНОЛЕ, ПО Р. МАРИЦА ПО ПРОЕКТ „ПРОУЧВАНЕ НА РИМСКИ ПЪТ“

 

Проучването е извършено от специален изследователски екип. Участници в проучването:

доц. д-р Красимира Кръстанова, гл. ас. д-р Божидар Драганов, Тодор Тодоров

 

1. За проекта

Целта на проекта „Проучване на Римски път“ да събере информация на терен относно живото наследство на жителите на селата Скутаре, Рогош и Маноле, които се намират на територията на „Римския път“ на община Марица. Община Марица е разположена в „сърцето” на Горнотракийската низина – една стратегическа от политическа и икономическа гледна точка област, което предопределя ранното заселване на населението още в началните етапи на неолитната култура на Балканския полуостров. Историческите и археологическите данни свидетелстват, че земеделието и животновъдството са били основни стопански дейности в течение на хилядолетния живот тук. По долините на реките Стряма и Марица постоянно се придвижват нови заселници  и миграционните и културни процеси придобиват устойчивост във времето. Това способства за създаването и наследяването на специфична култура, която може да бъде разпознаваема емблема на Община Марица, респективно – на визираните в проучването селища Скутаре, Рогош и Маноле.

Проектът предвижда да се направи историческо проучване на недвижимите ценности, както и информация от исторически източници, представящи културата на региона. Заедно с това изследователският интерес е насочен към знанията, уменията и практиките, които са част от културните традиции и наследство и се предават на поколенията чрез различни формални и неформални средства. Особено внимание се обръща на интензитета и перспективи пред археологическите проучвания, консервацията и социализацията на обекти, принадлежащи към римската пътна система в община Марица. документира, придаде ценност (валоризира) и съдейства за развитието на културното наследство на община Марица, като подпомага утвърждаването на местната културна идентичност  и е в полза на устойчивото развитие на района чрез  включването му в туристически проекти, съвременни културни практики и фестивали, както и чрез неформално образование и художествени дейности.

Независимо от този обхват, ние започнахме проучването с по-широк поглед към миналото и традициите на селищата по течението на р. Марица.

 

2. Археологически проучвания на Римския път
   • Пътна мрежа в тракийските римски провинции[1]

Наред с урбанизацията и водоснабдяването, един от основните фактори на римския цивилизационен модел е изграждането на свързана пътна система във всяка една от провинциите. Общата дължина на първокласните пътища в Римската империя по времето на Принципата достига 90000 км, а тази на второкласните артерии е много по-голяма.

Римляните са тези, които поставят началото на стройна и организирана пътна система, която през императорската епоха достига най-високата степен на своето развитие. Изграждането и поддържането на тази система се е осъществявало на основата на взимоотношенията на различните политически, икономически, обществени, военни, технически и природни фактори. В своята експанзионистична политика римляните на първо място са започвали строителството на най-важните във военностратегическо отношение пътища. Трасирани първоначално като военни, тези пътища впоследствие се превръщат в гръбнак на изградената римска пътна система.

Важен доказателствен материал по въпросите на пътното строителство през римската епоха са все още макар и малкото запазени следи от трасетата на самите пътища. В равнинните части днес те са почти унищожени и по археологически път е почти невъзможно да се установят техните трасета. Единственият начин за това е да се използва сравнителния метод и чрез теренни обхождания, геофизични изследвания, използване на аерофотозаснемания и LIDAR да се съпоставят  отбелязаните в римските пътеводители разстояния между отделните пътни станции с действителните разстояния между античните селища, разположени по направлението на даден римски път.

По-големите пътни строежи на римляните датират от първата половина на І в. пр. Хр. Класическият първокласен римски път достига ширина до 6 м и е изграден от четири основни пласта. Най-напред ивицата земя, определена за бъдещия път се очертава посредством бразди. След това се изкопава пътното легло, като дълбочината на изкопа зависи от характера на терена. Целта е да се осигури максимално здрава основа. Там където не се достига до скала, дъното на изкопа се трамбова, а при необходимост се подсилва с дървени скари или дори пласт хоросан. Най-отдолу се настила чакъл с пясък, после дребни камъни, а отгоре пак чакъл, но залят обилно с хоросан. Последният видим пласт се застила с масивни каменни, варовикови или базалтови плочи. От двете страни се слагат бордюри. Често има изкопани канавки, а понякога дори и тротоари за пешеходците. Дебелината на многослойното пътно платно варира в широки граници, като в отделни случаи може да надвиши 1.50 м. Централната част на пътя е по-изпъкнала, за да могат да се оттичат атмосферните води. Ширината на пътищата в правите участъци варира от 3 до 6 м, като при завоите тя е два пъти по-голяма. В равнината те се изграждат върху насипи, за да се предпазят от наводнения и заблатяване. В планинските проходи пътищата са значително по-тесни и се изсичат често в скалите. Понякога в стръмните участъци и завои умишлено се издълбават коловози за колелата на товарните коли.

Съобразявайки се с географските особености на терена, римските пътни архитекти и строители се стремят да поддържат максимално възможна праволинейност, с наклон до 20 градуса. Това представлява един своеобразен компромис между бързина и удобство на пътуването, като същевременно се улесняват строителните работи и значително се намаляват свързаните с тях разходи:

• избягват се горски масиви, нестабилни крайречни тераси, блатисти и застрашени от наводнение терени;
• когато се налага изграждат мостове, виадукти, бродове, диги, насипи, подпорни, стени, тунели, изсичат скали, пресушават блата;
• често пътищата са трасирани върху билото на вододелните ридове или върху т. нар. военен хребет.

На всяка римска миля (1482 м) се поставя каменна крайпътна колона, наречена milliaria. Тези колони, най-често са с цилиндрична форма и с височина от 2 до 4 м, издялани от монолитни късове варовик, пясъчник, гранит или базалт. В долната част е оформена квадратна база за по-добра устойчивост. Върху тях се изписва името на управляващия император, на провинциалния управител, на военната част издигнала милиарната колона, както и разстоянието до най-близкото селище.

По пътищата в граничните райони на няколко мили видимо разстояние се изграждат дву- или триетажни кули (turris, turres) или малки укрепления (burgus, burgi). В планините се изграждат линейни отбранителни съоръжения (clausura), които преграждат проходите в планинските масиви.

За осъществяването на добра организация на придвижването по римските пътища са изграждани крайпътни станции. Първоначално през времето на Републиката край пътищата са създавани тържища (fora) за обслужване на пътното движение. Тези тържища впоследствие прерастват в различни по големина селища. По римските пътища има изградена стриктна система от пътни станции – mutatio, mutationеs и mansio, mansionеs. Mutationеs  служат за смяната на впрегатните животни, a mansionеs са по-големите станции. Те са разположени в рамките на еднодневен преход една от друга и предлагат условия за почивка и пренощуване. Имат персонал от 8 – 10 служители и 40–50 глави впрегатен добитък. Има изградени таберни за храна и нощувка, балнеум, хореум, обори за животните, ковачница, дърводелница и т.н. На служба към тези станции се водят коняри, ковачи, милиция, данъчни служители и т. н. Често край по-големите се организират годишни панаири или постоянни тържища. Възникват магазини, работилници, ханове, публични домове и т. н. Често по структура пътните станции са сравнявани със съвременните комплекси, обединяващи в себе си бензиностанции, мотели и търговски обекти. Чрез постепенно разрастване и благоустрояване, някои от пътните станции се превръщат в специфични форми на поселищен живот, наподобяващ vicus-а (римско село).

Пътните станции често са строени в стила на италийските градски къщи с открити вътрешни дворове. Изграждането им като държавна инициатива по всяка вероятност е ставало по предварително разработени проекти, които са имали сходен характер. Същевременно към всяка една от тях се е подхождало индивидуално, съобразно с теренните условия и конкретното предназначение. В немалко случаи пътните станции са изграждани встрани, но в близост до селището, което обслужвали, и връзката до него се е осъществявала чрез допълнително направено пътно отклонение. В този смисъл не е било задължително условие римските пътища на всяка цена да преминават през различните градове и селища, както е отбелязано в античните пътеводители (т. нар. итинерарии iter – път). До нас са достигнали три римски итинерарийни паметника – Itinerarium Antonini Augusti, Tabula Peutingeriana и Itinerarium Burdigalense като в тях се съдържа и най-богатата и систематизирана информация с античен произход за пътната мрежа в Тракия и Мизия.

Мощен тласък за развитието на крайпътната инфраструктура дава организираната от Август римска държавна поща (cursus publicus). Пощата бива два вида – бърза и бавна. Първата се придвижва с коне, мулета и катъри, а втората с волски впрягове. Скоростта на придвижване на обикновения пътник е 17 римски мили дневно при движение пеш и по 25 – 30 мили при използване на превозно средство. Това е и най-често срещаното средно разстояние между две mansionеs. Нормалната максимална скорост, която могат да поддържат целогодишно държавните пощенски куриери е 50 римски мили дневно като по този начин се осъществяват своевременни и бързи контакти между столицата на империята и най-отдалечените точки в дадена провинция. Пример за функционалността на тази държавна организация е историческото сведение, според което, след убийството на Максимин Трак през 238 год., военен куриер изминава 650 километровото разстояние от Аквилея до Рим за по-малко от три дни.

По типологията на Сергей Торбатов, правният статут на римските пътища може да бъде синтезиран в три основни категории:

1. Viae publicae или т. нар. „обществени пътища”. Това са пътища с точно определена ширина, построени и поддържани с държавни средства и достъпни за всеки пътник. Специфична разновидност на viae publicae са т. нар. viae militares. Това са пътища притежаващи всички характеристики на „обществените”, но отличаващи се от тях с особеното си стратегическо значение. Много често те са строени от самата армия;
2. Втората категория пътища обхваща т. нар. viae vicinales (междуселски пътища). Това са пътища с местно значение, които се отклоняват от главните и свързват, разположените встрани от тях по-малки населени пунктове. Строителството и подръжката им се осъществява от общините, през чиято територия преминават. Общодостъпни са;
3. Към третата територия спадат т. нар. viae privatae (частни пътища), изградени от частни лица за техните собствени нужди. Обикновено те се отклоняват от главните и местни пътища и са изцяло трасирани през територията на едри поземлени владения. Достъпът до тях понякога е ограничен.

М. Вендел групира римските пътища в пет категории: римски имперски пътища, пътища в диоцезите, провинциални пътища, допълнителни пътища, свързващи отсечки[2].

През римската и ранновизантийската епоха в източните балкански провинции от първостепенно значение са няколко пътни артерии:

Via Egnatia

Това е първият път, построен от римляните в пределите на Балканския полуостров, а същевременно и първият въобще римски път извън пределите на Италия. Той е своеобразно продължение на Via Appia и е предназначен преди всичко за бързо придвижване на военни контингенти от центъра към източната периферия на Империята. Общата му дължина надхвърля 1100 км. На територията на Балканския полуостров започва от градовете на адриатическото крайбрежие Dyrrachium (Драч, дн. Дурас) и Apollonia Adriatica. Двата лъча се сливат и достигат до Lichnidos (дн. Охрид), а оттам Heraclea (дн. Битоля), Thessalonica (дн. Солун), Amphipolis, Neapolis (дн. Кавала), Traianopolis, Perinthus (дн. Текирдаг) и Byzantium (дн. Истанбул).

Крайдунавски път

Днес този път няма аналог в България. На много места, пътуващите трябва да се връщат на юг към вътрешността и после пак обратно към р. Дунав. Строителството му е започнало още при Тиберий (14 – 37 год.) и е окончателно завършено при Траян преди войните му с даките, т. е. преди 101 год. На места пътното трасе в момента се намира в заливното корито на р. Дунав. Пътят започва от Singidunum (Белград), преминава през Viminacium (Костолац) и Железни врата и при Dorticum (с. Връв) навлиза на съвременната българска територия. Отсечката до Durostorum (дн. Силистра) е с дължина от 471 км, като документално и археологически са засвидетелствани 31 пътни станции, легионни лагери и укрепени пунктове на вексилации. Пътят продължава в Северна Добруджа на румънска територия и завършва при делтата на р. Дунав.

Западнопонтийски път

Известен е още от V в. пр. Хр. Римляните го реконструират, но не се превръща във важна сухопътна артерия. На места се отдалечава от акваторията на Понта. На юг от Бургаския залив няма почти никакви сведения за пътни станции. Най-вероятно съществува някакъв път, но той не успява да измести евтиния каботажен превоз.

Път между делтата на р. Дунав и Byzantium

Този път е продължение на Крайдунавския път. Част от съобщителната и военна линия между Средния Дунав и Мала Азия. На места се припокрива със Западнопонтийския път, но като цяло е трасиран на значително отстояние от брега. От Odessus се отправя към Marcianopolis, преминава Стара планина през Дюлинския проход и за последен път достига Понта при Anchialos. След това се отправя към Deultum, а оттам все на юг, докато не се слее с Диагоналния път.

Севернобалкански път

Този път е успореден на Крайдунавския. Следва границата между Дунавската равнина и Предбалкана и приблизително разполовява провинциалната територия на Долна Мизия. Започва от Odessus (Варна), преминава през Marcianopolis (Девня), Ковачевско кале до Попово, Nicopolis ad Istrum (с. Никюп), Melta (Ловеч) и достига до Regio Montanensium (Монтана).

 Oescus – Philippopolis (част от големия път Via Traiana)

Via Traiana е изключително важен, защото свързва невралгичните провинции по римския лимес – Панония, Дакия и Долна Мизия. Той е завършен през ІІ в. след дакийските войни, но отсечката  Oescus – Philippopolis е започната почти веднага след създаването на провинция Тракия през 45 год. По пътното трасе са установени 12 пътни станции – Oescus (с. Гиген), Ad Putea (с. Рибен, Плевенско), Storgosia (Плевен), Melta (Ловеч), Sostra (с. Ломец, Троянско), Montemno (курорта Беклемето в близост до Троянския проход), Sub radice (с. Христо Даново), Via mata (между землищата на селата Войнягово и Михилци), Philippopolis (Пловдив). В Родопите, тази важна пътна артерия се разделя поне на три „ръкава”, които в близост до егейското крайбрежие се сливат с Via Egnatia.

Цялата територия на източните балкански римски провинции е прорязана с множество второстепенни пътища, които свързват отделните урбанизационни центрове. Добре развитата пътна мрежа спомага търговията, комуникациите и бързото придвижване на военни части в Балканските провинции, но по време на варварските нашествия от ІІІ век нататък това достижение на римския културен модел се оказва „нож с две остриета”, тъй като след периодичното „пробиване” на лимеса, е въпрос на месеци варварските племена да достигнат егейското крайбрежие на провинция Тракия.

• Диагонален път (Централен път, Via Diagonalis, Via Militaris)[3]

Диагоналният път пресича Балканския полуостров от северозапад на югоизток като започва от  Singidunum (Белград) и достига до Byzantium (Истанбул). Той е най-важната и пряка сухопътна връзка между западните предели на империята, балканските римски провинции и Мала Азия. Самото трасе е познато още от периода на ранната неолитизация, но превръщането му в истински римски път започва едва след създаването на провинция Тракия през 45 год. сл. Хр. Намерените край неговото трасе три идентични надписа свидетелстват, че изграждането му е станало през средата на І в. На българска територия са засвидетелствани близо 30 пътни станции, като е характерно, че главната пътна артерия не преминава в непосредствена близост до големите градове, а покрай близките пътни станции, от които има отклонения. Като важна стратегическа и търговско-икономическа артерия Диагоналният път е отбелязан във всички известни римски пътеводители.

Първото по-обстойно изброяване на пътните станции, разположени по трасето на Диагоналния път, е това на александрийския географ Клавдий Птолемей.

„Певтингеровата карта”, „Пътеводителят на император Антонин” и „Itinerarium Burdigalense” (Бурдигалски пътеводител) потвърждават, че на територията на Република България Централният път е започвал от mutatio Ballanstra (локализиран в близост до с. Калотина) и е достигал mansio Burdipta (при с. Момково, Свиленградско).

Интересни сведения за Диагоналния път се съдържат и в агиографското съчинение „Пътуването на Св. Александър Римски през Тракия”[4]. Преходите при пренасянето на мощите на Светеца от Serdica (Сердика) до Syrallo (Цуролон – дн. гр. Чорлу, Република Турция) са описани с големи подробности, като е наблегнато повече на топографския елемент. Това е от особена важност за изследването на пътната система през римската епоха в провинция Тракия. На територията на Република България „Пътуването на Св. Александър Римски“ започва от град Сердика и достига до станцията Бурдипта. Оттук пренасянето на мощите продължава  през пътните станции Hadrianopolis, Burtizo (Буртодизум), Drysiporo (Дризипара) и завършва в станцията Цурулон – всички на територията на Република Турция.

Въпросът за устройството и трасето на Централния път е стоял на вниманието на редица автори. По-обстойни проучвания по проблема са извършени от Константин Иречек, братя Шкорпил, Иван Велков, Петър Мутафчиев, Димитър Димитров, Павел Делирадев, Янко Тодоров, Петър Детев, Димитър Цончев, Димчо Аладжов, Митко Маджаров.

В своята студия „Римският път от Сингидунум за Византия” К. Иречек успява да проследи трасето на пътя и да направи опит за локализация на по-голямата част от разположените край него пътни станции[5]. Същевременно той допуска известни неточности при определяне на местоположението на някои от пътните станции, разположени край трасето на пътя. В тази връзка той не е убедителен за локализацията на пътните станции Parambole (Парамболе), Carassura (Карасура), Pizo (Пизос), както и за трасето на римския път, източно от Philippolpolis. В това направление Иречек погрешно прокарва пътя по десния бряг на р. Марица, а не по левия, където в действителност той е бил трасиран.

Твърде интересни сведения за Централния път в отсечките между Филипополис и Бесапара (Bessapara) и Филипополис и Карасура предлага Д. Цончев[6]. В изследванията си авторът прецизно проследява и проучва трасето на пътя в споменатите участъци.

От разположените край трасето на Централния път селища, обозначени в римските пътеводители като пътни станции, системни археологически проучвания са провеждани в градовете Serdica и Philippopolis, пътните  станции Scretisca (при Костинброд) и Castra Rubra при с. Изворово, Хасковско, късноантичното селище Carassura (с. Рупките, общ. Чирпан) и ранновизантийското укрепление Soneium (при прохода Траянови врата).

Проучените участъци от трасето на Централния римски път показват, че той е бил изграден със солидна каменна настилка, съобразена  с изискванията на римското пътно строителство като при направата на пътя са били използвани и четирите начина, характерни за изграждането на римските пътища.

• Диагоналния път (Централен път, Via Diagonalis, Via Militaris) на територията на общ. Марица[7]

Диагоналният римски път е напускал Филипополис от северозападната му страна, в близост до днешната Джумая джамия. Прехвърлял е р. Марица с мост, който се е намирал около мястото на днешния пешеходен мост, и е продължавал успоредно и малко встрани по левия бряг на реката. По-нататък пътят е минавал през землището на с. Рогош, пресичал е съвременното шосе от гр. Пловдив за с. Маноле и е навлизал в следващата пътна станция Sernota (Сирнота). В изследването си Д. Цончев съобщава за настилката от пътя, която той е открил между селата Рогош и Маноле[8]. Като станция на римския път Сирнота е отбелязана единствено в „Бурдигалският  пътеводител”, където се вижда, че тя отстои на ХІІ мили от Филипополис. Пътната станция Сирнота е със значение на mutatio и се локализира при с. Маноле, Пловдивска област.

Tомашек поставя станцията Сирнота при с. Маноле на левия бряг на р. Стряма. В картата си  Х. Киперт погрешно отбелязва, че при тази станция се е намирало отклонението на римския път за Берое. Братя Шкорпил, базирайки се на най-новата за времето си руска карта на българските земи, приемат най-общо, че станцията Сирнота е била разположена на р. Стряма и че отстои на около 15 км от гр. Пловдив. В изследването си те не споменават точно в землището на кое населено място се е намирала тази станция. К. Иречек поставя Сирнота на Х мили от гр. Пловдив, при моста на Станимашката река (дн. р. Асеница). Авторът погрешно идентифицира р. Сирмиус (р. Стряма) със Станимашката река, откъдето произлиза и грешката му при трасирането на пътя не по левия, а по десния бряг на р. Марица. Южно от с. Маноле локализира пътната станция Сирнота и Я. Тодоров[9] .

След станцията Сирнота римският път е продължавал в югоизточна посока и е минавал през местностите Герена, Малтепе и Юрта, землища на селата Маноле и Белозем, общ. Раковски. Д. Цончев споменава, че в местността Герена, южно от жп гара Маноле, следите от настилката на пътя са били много добре запазени. Южно от с. Маноле, на десния бряг на р. Черна, Цончев е открил останки от зидове, строителна и битова керамика. След р. Черна пътят е продължавал в източна посока. Минавал е през местностите Далак бунар, Акациите, Калдъръма и Герена. От тук през местността Асарлъка той е влизал в следващата пътна станция Parembole (Парамболе). Тази станция е отбелязана единствено в „Бурдигалският пътеводител” със значение на mutatio, която отстои на Х мили от станцията Сирнота. Сведения за Парамболе намираме и в агеографското съчинение „Пътуването на Св. Александър Римски през Тракия”. От него научаваме, че станцията Парамболе е била със значение на emporion (тържище). Според К. Иречек пътната станция Парамболе се е намирала при с. Поповица (Папазли), Пловдивска област[10]. В изследването си той   споменава, че тази станция е представлявала укрепен лагер. От това негово становище следва, че римският път в този участък е бил прокаран по десния бряг на р. Марица. Братя Шкорпил поставят станцията Парамболе в района на с. Белозем[11]. Това свое мнение те аргументират с наличните останки от старо селище, открити от тях югоизточно от с. Белозем и на посочените в „Бурдигалският итинерарий” разстояния между Филипополис, Сирнота и Парамболе. Те съответствали на действителното разстояние от с. Белозем до гр. Пловдив. В изследването си братя Шкорпил казват, че Парамболе отстои от Филипополис на XVIII римски мили, а от Сирнота на VIII мили. Очевидно при работата с „Бурдигалският пътеводител” те са допуснали грешка, тъй като в него разстоянието от Филипополис до Парамболе е XXII мили, а това от Сирнота до Парамболе е X мили. Д. Цончев поставя mutatio Parembole в местността Асарлъка, на около 4 км югоизточно от с. Белозем на левия бряг на р. Марица. Когато Цончев прави изследването на пътя, останките от тази станция са били добре запазени. Той съобщава, че тя е била укрепена с крепостен зид, който е имал форма на кръг с диаметър на заграденото пространство около 100 м. Зидът е бил граден от ломени камъни, споени с хоросан с примес на червена тухла. Цончев дава информация и за намерените на това място археологически материали (тухли, керемиди, фрагменти от глинени съдове, монети). За пътната станция Парамболе споменава в изследванията си и П. Делирадев. Според него тази станция се е намирала на 2 км южно от с. Белозем[12].

2.4. Интензитет на археологическите проучвания на територията на община Марица

Стратегическото разположение на територията на община Марица в „сърцето” на Горнотракийската низина предопределя ранното ѝ заселване още в началните етапи на неолитизация на Балканския полуостров. Долините на реките Стряма и Марица се превръщат в своеобразни артерии на миграционните и културни процеси през хилядолетията. От друга страна, преобладаващият равнинен терен, ниската надморска височина и липсата на естествено укрепени пунктове е предпоставка в определени смутни периоди от историята, като прехода от къснобронзова към ранножелязна епоха, късната античност и средновековието, ареалът на днешната община Марица да е използван основно за земеделска и скотовъдна дейност като достигналите до нас археологически комплекси, попадащи в споменатите хронологически рамки, са трудно разпознаваеми на терен и с ниска репрезентативна стойност. Изместването на речните корита и натрупаните наноси също затрудняват локализирането на голяма част от плоските археологическите обекти (некрополи, поселения, тържища и т.н.).

За сметка на това, в спокойните периоди на уседнало земеделие и просперираща търговска и културна комуникация през бронзовата, късножелязната и римската епоха, на територията на община Марица възникват епонимни за българската археология обекти, сред които на първо място изпъква проучената от Петър Детев могила „Разкопаница” край село Маноле[13]. През късножелязната епоха ареалът на днешната община Марица се позиционира между династичните тракийски центрове (тюрзиси), локализирани на Небеттепе (в югозападна посока) и Халкабунар, община Братя Даскалови (в североизточна посока), както и богатите могилни комплекси от V – IV в. пр. Хр., попадащи на територията на днешните общини Брезово и Калояново. Разположена по протежението на Via Diagonalis, стратегическото местоположение на община Марица, най-отчетливо изпъква в административната политика на Римската империя след създаването на провинция Тракия през 44 – 45 год. сл. Хр. като към периода II – IV в. сл. Хр. могат да бъдат отнесени, все още нецялостно проучения мемориален комплекс от Малтепе, край село Маноле, както и прилежащата към него пътна станция Sernota.

В по-голямата си част находките, бележещи археологическото наследство на община Марица, се съхраняват във фондовете на РАМ – Пловдив и НАИМ – БАН, София. Регулярните проучвания, както и отделните археологически паметници, открити на територията на общината от края на XIX в. до 70-те години на XX в. могат да бъдат лесно проследени чрез „селищния показалец” на изданието „Библиография на българската археология”[14].

В последните двадесет години мащабните инфраструктурни проекти в южна, а отскоро и в северна България, цялостно променят визията на българската археология като дават възможност комплексно да бъдат проучени обекти, които от една страна изискват огромен финансов ресурс и твърде често нямат репрезентативен потенциал, но от друга са изключително важни от научна гледна точка и допринасят за осъвременяването и допълването на археологическата карта на България.

Инфраструктурното изграждане на община Марица е почти изцяло завършено през 70-те години на XX в. като големите „инфраструктурни коридори” – магистрални, железопътни и газопроводни проекти, стартирали след 2000-та година не попадат в нейната територия. Красноречив е фактът, че през последните двадесет години по подобни проекти са извършени само едни спасителни разкопки, както и няколко теренни обхождания при строителството на железопътния участък „Скутаре – Оризово”[15]. Що се отнася до регулярните археологически разкопки, през 90-те години на XX в., Костадин Кисьов провежда теренни обхождания по течението на река Стряма, което частично попада в територията на общината[16]. Причините за липсата на регулярни археологически разкопки през последните тридесет години са комплексни като обединяват в себе си най-вече затруднения от административно, правно и финансово естество.

Описаните трудности, касаещи проучването на археологическото и културно наследство на община Марица, в никакъв случай не намаляват нейния потенциал. Проектите за археологическо допроучване, консервация, реставрация и социализация на мемориалния комплекс в могилата Малтепе край Маноле са предпоставка той да се превърне в туристическа и културно-археологическа дестинация от национален мащаб.

Освен публикациите на Костадин Кисьов, касаещи комплекса от Малтепе, които са в своя начален етап[17], през последните десетина година се появиха няколко монографии, в които може да бъде открита обобщена информация за археологическото минало на община Марица, най-вече през римската епоха. Тук могат да бъдат посочени монографиите на Митко Маджаров за римските пътища в България[18], в която е обърнато специално внимание на пътната станция Sernota край Маноле, на Иван Вълчев за извънградските светилища в римската провинция Тракия[19], в която е синтезирана информацията за светилището на Аполон Ζγουλαμηνος до с. Труд, както и дисертацията на Калоян Праматаров за извънградските некрополи в провинция Тракия[20], която все още не е цялостно публикувана, но съдържа в себе си каталогизираната информация относно римските некрополи, открити в землищата на селата Войводиново, Граф Игнатиево, Строево, Скутаре и Царацово.

2.5. Перспективи пред археологическите проучвания, консервацията и социализацията на обекти, принадлежащи към римската пътна система в община Марица

Несъмнено, археологическият обект, който има най-голям експозиционен потенциал в общ. Марица е мемориалният комплекс в могилата Малтепе край Маноле. Самият той е пряко обвързан с римската пътна система, и неслучайно се намира в непосредствена близост до отсечката Sernota – Parembole на Via Diagonalis като е бил видим от километри.

При изготвянето на проект за археологическо допроучване, консервация, реставрация и социализация на мемориалния комплекс в могилата Малтепе, би било добре в него да бъдат заложени проучвания на обекти, обвързани с римските поселения край Via Diagonalis в землището на с. Маноле. При археологически обходи са засвидетелствани няколко перспективни обекта от тракийската и римската епоха в непосредствена близост до Малтепе /Приложения 1 – 4/. При извършването на геофизични проучвания на хинтерланда е възможно да се попадне на незасегнати участъци от Via Diagonalis, които впоследствие да бъдат експонирани при цялостната социализация на обекта. Дори и в момента, рушевини от пътя могат да бъдат локализирани в частни имоти в селото.

От научно естество, най-перспективно е проучването на пътна станция Sernota, чието разположение най-вероятно се локализира в най-западната част на с. Маноле. Проучването на обекта би било улеснено от факта, че той попада в частни обработваеми и общински имоти, а не в горски такива. При желание за стартиране на проучвателни действия е добре да бъдат направени предварителни консултации с базата данни на АКБ /археологическа карта на България/ в НАИМ-БАН и РАМ-Пловдив. Следващата стъпка е провеждане на ТАП – обходи, както и извършването на геофизични изследвания върху набелязаните перспективни участъци. По преценка и предварително подписани споразумения, археологическите проучвания могат да бъдат извършени от екипите на РАМ – Пловдив, НАИМ – БАН, Пловдивски Университет „Паисий Хилендарски” или друга институция, имаща право да извършва ТАП /теренни археологически проучвания/.

При изготвянето, на каквито и да е проекти за археологическо проучвания с общински, частни или инвеститорски средства, трябва да се има предвид, че твърде често дейностите, свързани с консервация, реставрация, социализация и поддръжка на обектите се разпростират във времето и изискват много по-голям финансов ресурс от самите ТАП.

В разположените западно от община Марица съседни общини се работи върху проекти, обвързани с археологическото наследство и културно-социалния потенциал на Via Diagonalis. Тези проекти са или в процес на стартиране, или по тях се работи с различен интензитет от десетилетия.

• между община Раковски, СНЦ Parembole и Пловдивски Университет „Паисий Хилендарски” предстои подписване на рамков договор за взаимна помощ при проучването на пътна станция Parembole[21];
• в община Братя Даскалови от 15 години се работи по проект финансиран по „Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство – инвестиционен фонд на Норвегия, Исландия, Лихтенщайн /EEA Grants Iceland Liechtenstein Norway/” за проучването на тракийския династичен център край Халка бунар и римската пътна станция Cillae край с. Черна гора[22];
• миналата година се навършиха 40 години от стартирането на съвместния българо-германски проект, проучващ пътната станция и късно-антично укрепление Carassura край с. Рупките, общ. Чирпан[23].

Всеки един от тези проекти среща трудности от административно, финансово, научно и експозиционно естество. Красноречив е примерът с българо-германския проект край Carassura, който стартира с голям размах и потенциал в началото на 80-те години на ХХ век. В началото на ХХI век при строителството на отсечката от магистрала „Тракия” между Чирпан и Стара Загора, проучванията отново са подновени, тъй като трасето преминава в непосредствена близост до археологическия обект и прилежащата им база. В момента няма достъп за туристи до обекта, а община Чирпан осигурява единствено охрана на археологическата база. Шанс за изграждането на приемлива среда за социализация на обекта е частна финансова инициатива, която има за цел изграждането на фотоволтаичен парк и зарядна станция за електромобили южно от трасето на автомагистрала „Тракия” в хинтерланда на археологическия обект. Проектът предвижда изграждането на пътна отбивка и социализация на обекта като възможност за уплътняване на времето на пътуващите при зареждането на електромобилите, но все още не е стартирал поради административни и финансови затруднения.

За изработването на качествен проект, обвързан с археологическото и културно наследство на Via Diagonalis в община Марица, би било добре да се помисли върху натрупания опит на съседните общини, както и върху възможността за съвместна дейност с тях.

3. Културни традиции и празничност

Територията, разположен на двата бряга на р. Марица, се характеризира с плодородни земи и цъфтящи селища, които привличат както жители, прииждащи от различни краища на страната, така и нашественици. С това се обяснява демографската динамиката на населението в един по-дълъг период от XIV-XX в. След налагането на османската власт, част от населението намира убежище в по-трудно достъпните планински области, а на тяхно място са заселвани  юруци, татари, черкези. Целта на властта е Тракия да се овладее стратегически^[24]. Изследователите уточняват, че края на ХVI в. насам в областта започват да се заселват отново все повече българи от различни области на страната (Чипровско, Никополско, Ловешко, Софийско, Западна Македония), които са носители на специфична локална традиция^[25]. Сведенията от османо-турските регистри потвърждават, че през периода ХVI – ХVII в., че старите български селища в непосредствена близост до Пловдив запазват своя български характер^[26]. Вътрешномиграционните движенияоказват влияние демографските процеси, като преселванията вървят в посока от планините към полето на Тракия. От средата на XIX в. се наблюдава сравнително устойчива поселищна картина, която се запазва и след Освобождението^[27].

Миграция на населението към градовете започва от 50-те години на XX в., а причина за неа са от една страна, колективизацията на земеделските стопанства, а, от друга – търсенето на работна ръка за развиващата се индустриализация. Основната икономическа дейност в селата остава селското стопанство. Културни различия между различните преселнически групи започват да се стопяват, а съвместният живот изгражда локални специфики, които са резултат от начина на живот и труд, както и от традициите – всички те са основа на местната културна идентичност.

Едно от основните изследвания на бита и културата на населението от поречието на р. Марица е монографичният труд „Пловдивски край“^[28]. Проучването си поставя за цел да отговори на въпроса как се приспособяват традициите към нова природо-географска среда и как се променят локалните и груповите етнографски белези  в условията на тесен културен контакт^[29]. Сборникът се основава на теренни проучвания и се интерпретира материалната и духовна култура, битът и традициите на хората от този край. В него се  представят материали за характера на селищата и жилищата от района, за стопанските дейности, сред които основно място се отделя на земеделието и животновъдството, проучени са тъкачеството, облеклото  и храната на населението. Тази картина се допълва с особеностите на социалния живот, обичайното право, семейните, календарните и трудовите обичаи и обреди, народният мироглед и език.

3.1. Храмове и религиозни празници

Във всички населените места на община Марица има изградени православни християнски храмове, които  се числят към Пловдивската епархия. Най-старите от тях са построени още през XIX в. „Св. Атанасий“ в с. Рогош (1878 г.), „Св. Пророк Илия“ в с. Скутаре (1879 г.), която е вписана от Националният институт за недвижимо културно наследство в Регистъра на художествени културни ценности от местно значение.

През първата половина на ХХ в. е изградена и църквата: „Св. Димитър“ (1902 г.) в с. Маноле. Тя се намира в близост до читалището и поддържа честването на храмовия празник. Първата църква „Света Преподобна Параскева“ в с. Трилистник е построена също в началото на ХХ в., укрепена след Чирпанското земетресение, а в десетилетието след новото хилядолетие постепенно се ремонтира и обновява под ръководството на свещеника отец Димитър и цялото паство.

3.2.  Селски събори

Храмовете са основен център не само на религиозен, но и на обществен живот. Това се изявява силно по време на съборите, в които преминава честването на  храмовия празник. В него обикновено участват всички хора от населеното място, както и гости от района. Централен за всички села от община Марица е денят на Благовещение (25 март), който е приет за празник на общината. Важна част от честването е литургията за патрона на храма, както и курбанът. Съборите се организират основно от църковните настоятелства, но често в организацията взимат участие читалищата и кметствата.

В с. Маноле събор се провежда на празника на Св. Рождество Богородично, както и на Димитровден, съобразно с храмовия празник. Храмовият празник на с. Скутаре е „Св. Илия“, когато се организира и съборът на селото. Общоселският събор в с. Рогош е на 16 юни. От традиционните празници най-много се празнуват Богоявление, Бабин ден, Трифон Зарезан, Лазаруване, Великден и Коледа. Прави впечатление, че се търсят както традиционни, така и съвременни аспекти на празника, чрез които се постига преживяване и добро настроение на участниците. Не само в честването, но и в организацията на празниците се включва цялата общност, а местната власт, читалищата и училищата са сред главните двигатели за продължаване на традициите. календарните празници и обичаи сред населението се срещат повече като познание и памет, отколкото като практика. Една част от тях, обаче, се включва в изграждането на съвременната регионална календарно-празнична система и като културно и художествено наследство участва в развитието на художествената самодейност.

Специфичен и забавен празник в изследваните села е „Зетьовска вечер“ – обичай, който възниква през 60-те години на ХХ в. Той може да се свърже с вътрешната миграция, когато много хора слизат от планината и се заселват в полските села близо до градовете, заради по-добрите условия за работа и живот. неговата история се вписва в контекста на културните политики, които са прилагани по време на социализма в България и в нашето съвремие, а те очертават пътя на промените във формата и смисъла на културните практики. Чрез включването на честването на зетя в местната празничност можем да разчетем и процесите на приобщаване на „дошлите отвън“ жители на селото и поддържането на здрава социална тъкан на общността.

Всекидневен живот и културно наследство

Културното наследство, което се наследява от предците, има комплексен характер и съдържа многообразни елементи. На преден план излиза цялата окръжаваща среда с нейните природни ресурси. Практиката показва, че тяхното усвояване играе важна роля за поддържане на начина на живот и наследяване на традициите в дългосрочен план. Основна роля имат технологиите и уменията, които в дълъг период от време са движели начина на живот и труд, определящи предметната среда, която всеки ден се създава и потребява. Важна роля има и предаването на наследството и традициите като жива практика, която поддържа или обновява връзката между поколенията.

4.1. Земеделие и земеделски технологии

Селското стопанство е основен поминък за селата в община Марица, вкл. Рогош, Скутаре и Маноле. Жителите във всяко селище са знаели кои почви за какви насаждения са подходящи – зърнени култури, овошки, зеленчуци. Съществувала е практиката нивите на един стопанин да се намират на различни места и малки участъци в цялото землище около мерите и ливадите, за да може, ако падне градушка, да не бъдат засегнати всички ниви на един и същи стопанин. Важно място в района заемат градинарството. Почти всяко семейство е обработвали площи от 2-3 дка, намиращи се около къщите, при участието на членовете на семейството.Етнографските изследвания показват, че работата в зеленчукопроизвадството продължава през цялата година^[30].Всякакви зеленчуци се отглеждат в градините: „През летото ходехме на пазара, баща ми ме е водил, за да продаваме онова, което сме произвеждали. На Четвъртък пазара ходехме. Всичко си произвеждахме и се изхранвахме. Отглеждахме всичко – домати, краставици, картофи, ориз, фасул, тикви…“ [с. Маноле, Петър Раков и Теменужка Пехливанска]. По-късно с развитието на градинарството се налага и отглеждането на ранни домати, чушки и други зеленчукови култури. В района е отглеждан и тютюн. Други основни поминъци са свързани с производство и отглеждането на животни за месо, мляко и вълна.

От средата на ХХ в. и със смяната на политическата система и създаването на ТКЗС, районирането на отглежданите култури и животни се регламентира централно от държавното и партийното ръководство. Тогава се налагат промишлени модели на земеделие, индустриални породи животни и растения. Това довежда до намаляване на местните породи животни и сортове растения. За да се идентифицира и документира местното биоразнообразие на видове животни и местни сортове е нужна съвместна бъдеща работа между етнолози и етнобатаници.

4.2. Тъкачество и облекло

Проведените през 80-те години на ХХ в. етнографски проучвания показват, че текстилните традиции в Пловдивския край са много устойчиви и се предават през поколенията. В миналото са използвани всички познати материали за тъкане – коноп, лен, вълна, козина, коприна и памук, а като оръдия на труда са известни хурка и вретено, чекрък, стан с основа наведена към задното кросно. Съхранени до късно са литата (с две нищелки) и четворната (с четири нищелки) техника, като в зависимост от начина на вдяване на основата в нищелките и редуването на подножките има различни видове, с които се оформя фактурата на плата – докурджумена, шпатена, кривуличкена и т.н.^[31]  От разговорите ни с местните хора стана ясно, че към средата на ХХ в. повече са се обработвали вълна и памук. В зависимост от използването тъканите, произвеждани в дома, се разделят на тъкани за домашна уредба и тъкани, свързани с традиционни обреди и обичаи, изработвали са се и платове за облекло. До по-късно са тъкани парцалените черги, чийто основен фон е тъмен (тъмносин или черен), прекъсван ритмично от многобагрени ивици. Основна тъкан за под е рогозката. „На пода имаше рогозка, отгоре се слага едно одеяло и лягаш там, завиваш се с една вълнена черга и това е“. „Хората всичко са си правели – рогозки, черги. Имахме стан и всичко се тъчеше на него“ [с. Маноле, Теменужка Пехливанска].

Домашните тъкани са използвани във всекидневния бит почти до средата на ХХ в. Според разказите на хората, а и съхранените в читалищата музейни експозиции, свидетелстват, че важно място в дома заема чергата. В зависимост от материала, който е използван за тяхната направа, те биват вълнени, конопени и парцалени (от рязани парцали) и често са използвани както за постилане, така и за завиване. В проучваните от нас села те най-често са били вълнени в естествения цвят на материала, като са редувани бели и бозови линии. Широките се наричат майки, а от двете им страни са поставяни тесни ивици – пиленца, които напълно съвпадат при зашиване на двата плата и оформят линии по цялата ширина на чергата. Понякога обаче те се разминават и образуват тъмни правоъгълници на бяло поле, което разчупва линеарната ритмика.

Изследователите отбелязват, че след Първата световна война се повишава битовата култура и започват да се тъкат платове за дюшеци и юргани^[32]. Тогава започват да се употребяват и домашно тъкани чаршафи за постилане или покриване на леглата. Много разнообразни като техники на изпълнение и цветови комбинации са възглавниците. Появяват се и пъстри тъкани килимчета за стената. Голяма част от тъканите са ползвани за направа на покривки, необходими за приготвяне и носене на храна – месали, презръчници, кърпи, торби и т.н. По-старинните от тях обикновено са в черно-бяла тоналност, но с широкото навлизане на анилиновите бои се появяват различни комбинации – черно, червено и зелено, допълнени с жълто или люляково, като украсата е линеарна или геометрична, най-често постигана с техниката на тъкане с четири и повече нищелки.

Мъжкото облекло спада към една от основните разновидности на българските мъжки носии, която се определя от етнографските проучвания като носия от чернодрешен тип^[33]. То  се състои от потури и елек, ушити от естествения бозов цвят на вълната или от боядисан шаяк. Навремето се е изработвал от шивачи. „Баща ми беше шивач – шиеше потури. На нас шиеше и на други хора, на приятели. То нямаше ток тогава, шиеше на свещ или на газена лампа“ [с. Маноле, Петър Раков]. Заедно с тях се появяват и шивачи, които умеят да правят дрехи по европейската мода.

Женското облекло в селата на север от р. Марица е два основни вида – сукман и фустан. Изследователите го определят като облекло от тракийски тип, в чийто състав влизат: риза, сукман, престилка, връхни дрехи и допълнителни части^[34]. Ризата има туникообразна форма, изработена е от цял плат с размера на домашното тъкано платно и дължина, подходяща за размерите на човека, чието название е бой. Понякога тя се украсява с кенари, които се намират от двата края на платното. Ръбовете на ръкавите, полите, пазвата са украсени с домашно плетена дантела.

По-старият вид сукман е имал подобна на ризата кройка и е бил ушиван също от един плат, бой,  който обаче е изтъкан от вълнена прежда. Стилово сукманът си подхожда изключително добре със старата местна вълнена или конопена риза, която с цветните шевици представлявала добро художествено допълнение.  От 20-те – 30-те години на ХХ в. се налага широкият сукман с клинове, които достигат от 6 до 18-20 клина. За да може да се носи по-удобно, за неговата изработка започнали да тъкат по-тънък вълнен плат. Престилките към него също са променени в сравнение с по-старинните престилки, като за тяхната украса започват да се прилагат по-широко галантерийни продукти. Следващият етап от развитието на сукмана се отразява в неговата кройка, за която е характерно срязването в кръста, а за украса се използват кадифе и сатен. Постепенно с ушиването на облеклото престават да се занимават жените във всяко домакинство и то отива в ръцете на шивачи: „Навремето са отивали за 2-3 месеца при някой шивач да гледат и то като си има дарба и го влече, той свиква и започва да шие“ [с. Маноле, Теменужка Пехливанска].  Това се свързва както с градското влияние върху облеклото, така и с появата и разпространението на шевните машини, които се използват за шиене на дрехите.

През периода от 20-те до 50-те години се наблюдава разпространението на нов вид горни дрехи, каквито са фустаните. Те са ушивани от домашно тъкан вълнен плат и са украсявани с кадифени или сатенени ленти. Бродираните на машина престилки постепенно започват да заместват ръчно тъканите.

За ушиване на облеклото са използвани гладко или кенарено платно за ризите, а след 30-те години се изработват платове на квадратчета за мъжките ризи и женските фустани. „Майка ми белеше платната на р. Черна, тогава минаваше през селото. Като деца ние сме ходели с нея и си хващахме рибки, цингурчета.“ „Баба ми е била вдовица с четири деца и дава майка ми за слугиня на 13 г. у дядо Тоньо. Те са имали много голямо имение и много слуги, ама не са ги тормозели. Майка ми много доволна от баба Тодора – тя я научила да тъче, тя я научила да преде, да снове – всичко“. [Маноле, баба Теменужка]

 4.3. Керамика и Грънчарство

Налагането на различни материали и с въвеждането на индустриално производство, този занаят постепенно отмира. Познанието за това къде се е добивала качествена глина, както и самото знание за производството на различни изделия постепенно отшумява.  Един от малкото майстори, който все още се борят за запазването на занаята работи в село Войсил, но е тясно свързан с Културно-информационен център „Малтепе“.  Това е майсторът грънчар Радостин Ганев, който има повече от 30 години опит. Той е изключително отдаден на работата си и освен, че усъвършенства наученото от по-старите майстори (учил е при различни майстори от Пловдив и Троян), които са му преподавали, сам издирва стари и по-нови техники, с който да експериментира. Той прилага старинни техники, а съдовете, произведени с тях,  са изключително красиви и с високо качество.

Институтът за етнография и фолклористика с музей притежава в архива си богата колекция от документални снимки на пити, изпечени в подница от с. Рогош.

 

Проучванията на археолозите Румяна Георгиева и Ели Филипова[35] разкриват и кулинарни техники и съдове за приготвяне на храна, направени от глина. Техните различни размери и дебелината на стените и дъното са резултат от съзнателно търсена топлопроводимост. Покриването на вътрешната им повърхност с ангоба предполага непропускливост и лесно почистване. Прави впечатление, че формата на съдовете за готвене остава почти без промяна в продължение на хилядолетие, което свидетелства за достигнати оптимални качества и приемственост в готварските техники. Интересен е и фактът, че на Балканите още от древността съществува т.нар. примитивна керамика, която е правена от жени, за да задоволяват нуждите на семейството от уреди за печене и готвене. Изследователи като Миленко Филипович и Биляна Джорджевич[36] твърдят, че лингвистичните данни  и запазени предмети говорят, че тази традиция е съхранена в централните територии на Балканите  до средата на ХХ в. Може да се предположи, че такъв тип съдове са и подниците, които традиционно са били изработвани от жени и тази практика е жива в селата на община Марица до средата на миналия век. Този съд подница и връшник се е превърнала в кулинарен символ на селата в общината и продължава да се използва за приготвяне на храна и печене на хляб в празнични дни. Може да се отбележи, че тяхното изработване днес е в риск, тъй като са малко хората, които владеят ръчни керамични техники. Затова от изключително значение са съвременните образователни програми, насочени към предаване на това нематериално културно наследство.

5. Съвременно опазване и предаване на културното наследство

През годините читалищата са се превърнали в основен източник на ценни знания за локалните традиции и културната памет, в хранилище на собственото културно наследство на селищните общности. Те създават и пазят музейни колекции, представящи териториалните общности. Заедно с това са основните пазители на местния танцов и песенен фолклор, обичаи разказване, знания, идващи от предците^[37]. Читалищата в община Марица работят активно (вкл. по проекти) и провеждат множество разнообразни занимания и школи, самодейни певчески групи^[38]. Те имат специален фокус върху музикалния и танцовия фолклор, върху пресъздаване на традиционния християнски календар и възстановяването на някои обреди и обичаи (лазаруване, коледуване, Трифон Зарезан, жътва, сватба). Често читалищата поддържат и единствената културна сцена в селата. Подобна роля има и Културно-информационния център „Малтепе“, където се организират различни събития и обучения. Ресурсът, който всички те притежават, може да бъде използван и за целите на различни фестивали или туристически маршрути с образователни или творчески елементи.

Това са важни първи стъпки към оценностяването и приемането на местното културно наследство. Освен това те имат възможности да разгърнат множество дейности, знания и умения, които носителите на културата притежават и изразяват. Селата разполагат с голям потенциал от културни традиции и практики, които могат и следва да се валоризират като наследство и да се превърнат в ресурс както за спояване и утвърждаване на местната общност с нейните локални специфики, така и за интегрирането им в бъдещи дейности, събития, образователни програми и проекти.

 

 

Използвана литература:

Бъчваров, К., Г. Кацаров, А. Цурев, Н. Николова, Р. Радев. Археологически обект при Скутаре, общ. Марица. – Археологически открития и разкопки през 2018 год. София, 2019.

Вълчев, И. Извънградски светилища в римската провинция Тракия (I – IV в.). София, 2015.

Георгиева, Р., Е., Филипова. Кулинарни техники и съоръжения за готвене в Тракия през I хил. пр. Xр., THRACIA XХIІ, 2020,

Георгиева, С., В. Велков. Библиография на българската археология (1879 – 1966). София, 1974.

Грозданова, Е. Турски документи за данъка джизие през XVII-XVIII в., Известия на Държавен архив, 28, 1970.

Делирадев, П. Принос към историческата география на Тракия, ІІ. София, 1953, 264.

Детев, П. Селищната могила Разкопаница. – ИАИ, XVII, 1950, 171 – 190.

Димитров, Д. Пътуването на Св. Александър Римски през Тракия. – ИБАИ, 1934.

Иречек, К. Етнографски променения в България от основаването на Княжеството, Сборник за Народни умотворения, наука и книжнина. София 1891 г.

Иречек, К. Римският път от Сингидунум за Византия. – БИБ, ІV, 1932.

Кисьов, К. Тракийската култура в региона на Пловдив и течението на р. Стряма през втората половина на I хил. пр. Хр. София, 2004.

Кисьов, К., Л. Мерджанов. Археологически разкопки на могила „Мал Тепе” до с. Маноле, община Марица. – Археологически открития и разкопки през 2017 год. София, 2018.

Кисьов, К., Л. Мерджанов. Археологически разкопки на могила „Мал Тепе” до с. Маноле, община Марица – Пловдивска област. – Археологически открития и разкопки през 2018 год. София, 2019.

Кисьов, К., Л. Мерджанов. Археологически разкопки на могила „Мал Тепе” (III в.) до с. Маноле, общ. Марица, обл. Пловдив. – Археологически открития и разкопки през 2019 год. София, 2020.

Кисьов, К., С. Христева. Археологически разкопки на могила „Мал Тепе” до с. Маноле, община Марица, Пловдивска област. – Археологически открития и разкопки през 2016 год. София, 2017.

Колева, Е. Историко-демографски преглед., Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН, София 1986.

Лещаков, П., С. Христева. Археологическо наблюдение на строителството на железопътен участък Скутаре – Оризово. – Археологически открития и разкопки през 2018 год. София, 2019.

Маджаров, М. Римски пътища в България, Принос в развитието на римската пътна система в провинциите Мизия и Тракия. Велико Търново, 2009.

Маринов, В. Земеделие. Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН. София 1986

Колева, Е. Тъкачество и тъкани. Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН. София 1986.

Михайлова, Г. Облекло. Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН. София 1986, 135-165

Мутафчиева, В. Нови османски документи за вакъфите в България под турска власт, Известия на Държавен архив, 7, 1962, 269-274;

Ненова, Ст. Общности и читалищна институция в съхранението на нематериалното културно наследство – нормативни документи и практики. Български фолклор, 2019,1.

Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН. София 1986 (редакционна колегия Г. Михайлова, отг. Редактор, М. Василева, М. Велева, А. Примовски, Л. Радева, секретар, Хр. Холиолчев. 390 стр.

Праматаров, К. Извънградски некрополи в провинция Тракия (I – III в.). Автореферат на дисертация за присъждане на образователна и научна степен „доктор”. София, 2018.

Регистър на народните читалища Информация за школите и заниманията  на читалищата могат да се видят в: https://chitalishta.com/?act=content&rec=3

Тодоров, Н. За демографското състояние на Балканския полуостров през XV-XVI в., Годишник на Софийския университет. Философско-исторически факултет, 53, 1960, 2.

Тодоров, Т. Римският път Philippopolis – Parembole 80 години по-късно по Димитър Цончев. – XVII национални студентски научни четения. Европейско културно-историческо наследство. Доклади от студентска конференция в град Пловдив. 14 – 15 май 2022 година. Пловдив, 2022 /под печат/.

Тонкова, М. Трако-римски династичен център в района на Чирпанските възвишения. София, 2011.

Торбатов, С. Пътна мрежа в Тракия и Мизия (І – ІІІ в.). – В: Археология на българските земи, София, 2004.

Цончев, Д. Римският път Philippopolis – Carassura и разклонението му при Ranilum. – ГПНБМ, 1940 – 1941.

Цончев, Д. Римският път Philippopolis – Tugugerum – Bessapara. – ГНАМПл, II, 1950.

Чолаков И., С. Христева. Теренни издирвания по проект „Развитие на железопътен възел Пловдив”. – Археологически открития и разкопки през 2017 год. София, 2018, 644 – 647;

Шкорпил, В., К. Шкорпил 1885. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885, 98 – 99.

Яранов, Д. Преселническото движение на българи от Македония и Албания към източнобългарските земи през XV-XIX в., Македонски преглед, 7, 1931-1932, 2-3.

Filipovich, M. S. Primitive Ceramics Made by Women among the Balkan Peoples, published in 1951; Biljana Djordjevich. Ethnoarchaeological research as a method of protection of traditional ceramics technologies. CONDITION OF THE CULTURAL AND NATURAL HERITAGE IN THE BALKAN REGION.

Todorov, Y. Le grandi strade romane in Bulgaria. Instituto di studi romani, XVI, 1937.

Wendel, M. Die Verkehrsanbindung in frühbyzantinischer Zeit (4.-8. Jh. N. Chr). Karasura. Untersuchungen zur Geschichte und Kultur des alten hrakien, vol. III. Langenweissbach, Beier & Beran, 2005.

Wendel, М. Die Straßen: In: Karasura III, Langenweissbach, 2005, 13 – 14.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Маджаров, М. Римски пътища в България, Принос в развитието на римската пътна система в провинциите Мизия и Тракия. Велико Търново, 2009.

   Торбатов, С. Пътна мрежа в Тракия и Мизия (І – ІІІ в.). – В: Археология на българските земи, София, 2004, 76 – 95.

 

[2] Wendel, М. Die Straßen: In: Karasura III, Langenweissbach, 2005, 13 – 14.

 

[3] Маджаров, М. Римски пътища в България, 2009.

[4] Димитров, Д. Пътуването на Св. Александър Римски през Тракия. – ИБАИ, 1934, 116 – 161.

[5] Иречек, К. Римският път от Сингидунум за Византия. – БИБ, ІV, 1932, 4 – 53.

[6] Цончев, Д. Римският път Philippopolis – Carassura и разклонението му при Ranilum. – ГПНБМ, 1940 – 1941, 40 – 60.

  Цончев, Д. Римският път Philippopolis – Tugugerum – Bessapara. – ГНАМПл, II, 1950, 69 – 83.

[7] Маджаров, М. Римски пътища в България, 2009.

[8] Цончев, Д. Римският път Philippopolis – Carassura и разклонението му при Ranilum, с. 43.

[9] Todorov, Y. Le grandi strade romane in Bulgaria. Instituto di studi romani, XVI, 1937, p. 37.

[10] Иречек, К. Римският път от Сингидунум за Византия, 1932, 35 – 36.

[11] Шкорпил, В., К. Шкорпил 1885. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885, 98 – 99.

[12] Делирадев, П. Принос към историческата география на Тракия, ІІ. София, 1953, 264.

[13] Детев, П. Селищната могила Разкопаница. – ИАИ, XVII, 1950, 171 – 190.

[14] Георгиева, С., В. Велков. Библиография на българската археология (1879 – 1966). София, 1974.

[15] Чолаков И., С. Христева. Теренни издирвания по проект „Развитие на железопътен възел Пловдив”. – Археологически открития и разкопки през 2017 год. София, 2018, 644 – 647; Бъчваров, К., Г. Кацаров, А. Цурев, Н. Николова, Р. Радев. Археологически обект при Скутаре, общ. Марица. – Археологически открития и разкопки през 2018 год. София, 2019, 62 – 65; Лещаков, П., С. Христева. Археологическо наблюдение на строителството на железопътен участък Скутаре – Оризово. – Археологически открития и разкопки през 2018 год. София, 2019, 762 – 764.

[16] Кисьов, К. Тракийската култура в региона на Пловдив и течението на р. Стряма през втората половина на I хил. пр. Хр. София, 2004.

[17] Кисьов, К., С. Христева. Археологически разкопки на могила „Мал Тепе” до с. Маноле, община Марица, Пловдивска област. – Археологически открития и разкопки през 2016 год. София, 2017, 219 – 222; Кисьов, К., Л. Мерджанов. Археологически разкопки на могила „Мал Тепе” до с. Маноле, община Марица. – Археологически открития и разкопки през 2017 год. София, 2018, 141 – 143; Кисьов, К., Л. Мерджанов. Археологически разкопки на могила „Мал Тепе” до с. Маноле, община Марица – Пловдивска област. – Археологически открития и разкопки през 2018 год. София, 2019, 175 – 178; Кисьов, К., Л. Мерджанов. Археологически разкопки на могила „Мал Тепе” (III в.) до с. Маноле, общ. Марица, обл. Пловдив. – Археологически открития и разкопки през 2019 год. София, 2020, 596 – 599.

[18] Маджаров, М. Римски пътища в България, Принос в развитието на римската пътна система в провинциите Мизия и Тракия. Велико Търново, 2009.

[19] Вълчев, И. Извънградски светилища в римската провинция Тракия (I – IV в.). София, 2015.

[20] Праматаров, К. Извънградски некрополи в провинция Тракия (I – III в.). Автореферат на дисертация за присъждане на образователна и научна степен „доктор”. София, 2018.

[21] Тодоров, Т. Римският път Philippopolis – Parembole 80 години по-късно по Димитър Цончев. – XVII национални студентски научни четения. Европейско културно-историческо наследство. Доклади от студентска конференция в град Пловдив. 14 – 15 май 2022 година. Пловдив, 2022 /под печат/.

[22] Тонкова, М. Трако-римски династичен център в района на Чирпанските възвишения. София, 2011.

[23] Wendel, M. Die Verkehrsanbindung in frühbyzantinischer Zeit (4.-8. Jh. N. Chr). Karasura. Untersuchungen zur Geschichte und Kultur des alten hrakien, vol. III. Langenweissbach, Beier & Beran, 2005.

[24] Константин Иречек. Етнографски променения в България от основаването на Княжеството, Сборник за Народни умотворения, наука и книжнина. София 1891 г., 501-507; Николай Тодоров. За демографското състояние на Балканския полуостров през XV-XVI в., Годишник на Софийския университет. Философско-исторически факултет, 53, 1960, 2, 191-232;

[25] Димитър Яранов. Преселническото движение на българи от Македония и Албания към източнобългарските земи през XV-XIX в., Македонски преглед, 7, 1931-1932, 2-3, 37-104

[26] Вера Мутафчиева. Нови османски документи за вакъфите в България под турска власт, Известия на Държавен архив, 7, 1962, 269-274; Елена Грозданова. Турски документи за данъка джизие през XVII-XVIII в., Известия на Държавен архив, 28, 1970, с. 289

[27] Елена Колева. Историко-демографски преглед., Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН, София 1986, 9-20

[28] Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН. София 1986 (редакционна колегия Г. Михайлова, отг. Редактор, М. Василева, М. Велева, А. Примовски, Л. Радева, секретар, Хр. Холиолчев. 390 стр.

[29] Пак там, с. 5-8

[30] Васил Маринов. Земеделие. Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН. София 1986, 70-86;

[31] Елена Колева. Тъкачество и тъкани. Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН. София 1986, 109-134

 

[32] Пак там

[33] Ганка Михайлова. Облекло. Пловдивски край. Етнографски и езикови проучвания. Изд. БАН. София 1986, 135-165

[34] Пак там

[35] Румяна Георгиева, Ели Филипова. Кулинарни техники и съоръжения за готвене в Тракия през I хил. пр. Xр., THRACIA XХIІ, 2020,  277-297

[36] Milenko S. Filipovich, Primitive Ceramics Made by Women among the Balkan Peoples, published in 1951; Biljana Djordjevich. Ethnoarchaeological research as a method of protection of traditional ceramics technologies. CONDITION OF THE CULTURAL AND NATURAL HERITAGE IN THE BALKAN REGION.

[37] Стела Ненова. Общности и читалищна институция в съхранението на нематериалното културно наследство – нормативни документи и практики. Български фолклор, 2019, 1, 32-50.

[38] Информация за школите и заниманията  на читалищата могат да се видят в Регистър на народните читалища: https://chitalishta.com/?act=content&rec=3